Десет бебета преживяха зловещ трус още преди да са поели своята първа глътка въздух. Не в Хаити или Чили, а в България. В Майчин дом – там, където бременните би трябвало да раждат, а не да хващат асансьора за оня свят. Лекарите сравняват травмите на пострадалите в болницата със счупванията на парашутисти. Излиза, че раждането у нас е като скок с парашут. Не е сигурно как ще се приземиш. Но е сигурно, че падаш.
Преди 13 месеца моят живот започна в същия този Майчин дом. Слава богу, не пропаднах с асансьора. Имах късмет, настаниха ме на 12-ия етаж – чист и ремонтиран, с баня във всяка стая, гордостта на болницата. Там обикновено водят журналисти и министри на Бабинден – да видят какви прекрасни условия са създадени за родилките и бебетата. Два етажа по-надолу обаче картинката е друга, не е за гости. Аз я опознах няколко дни преди да се родя, когато приеха мама за наблюдение. Десетки жени с проблемна бременност деляха една баня със счупени душове. Вратата на подгизналата от течове тоалетна не се затваряше. Прозорците по стаите се уплътняваха с одеяла. На такова място трудно може да разбереш какво значи хигиена и човешки условия. Кой ти обръща внимание на скърцащите асансьори, когато си играеш на криеница с хлебарките и инфекциите.
Оттогава мина повече от година, аз вече проходих, но както разбирам, нещата не са се променили. По интернет форумите текат безкрайни дискусии за мизерията и професионализма в Майчин дом. От призива „За бога, майки, не раждайте там“ до категоричната защита: „В тази болница са най-добрите специалисти“. В Майчин дом наистина работят безспорни професионалисти, които поемат най-сложните случаи от цяла България. Неведнъж се е налагало те да оправят грешките на свои колеги от лъскавите клиники. Мизерията обаче изяжда професионализма. След инцидента с пропадналия 30-годишен асансьор вероятно много бъдещи майки ще се откажат да раждат точно на това място. Тези, които могат да си го позволят, ще напълнят касите на частните болници. Останалите ще се качат на скърцащите асансьори в други държавни или общински лечебници. В Майчин дом сигурно ще сменят опасните съоръжения, може би дори ще намерят виновен за случилото се и ще го накажат. Но ще е жалко, ако всичко приключи с това. Старите асансьори са само черешката на проблемите. Крайно време е да се види какво е цялостното състояние на АГ болниците, как да се намерят пари за тях, как да се пресече корупцията. Нали сега са на мода ревизиите – нека тръгнат проверки от асансьорите, през родилните зали до тоалетните на всеки един етаж във всяка една клиника. Не може 20 родилки да се редят на опашка за баня, а бебетата да се тъпчат с антибиотици заради вътреболнични инфекции. В една нормална европейска страна такива отделения се запечатват, докато не се ремонтират. В противен случай не ни трябват училища за родители, а за парашутисти.

Имало едно време един принц. Живеел си той в мир и любов, докато не решил да се жени. Световната икономическа криза така го била притиснала, че трябвало спешно да си намери богата принцеса, която да му поднесе на тепсия поне половин царство. Изтупал принцът отънелите си джобове и с последните си пари наел Котарака в чизми за пиар, който да лъсне имиджа му на застаряваш ерген пред жените. Котаракът имал опит от друга приказка и бързо успял да го сватоса за заможна принцеса. Казвала се Евро Фонда – европейска родственица на американската звезда Джейн Фонда. Евро не само имала несметно богатство, но и била красива като правуйна си Джейн на младини. Сватбеният оркестър вече свирел Менделсон, когато изневиделица дошла страшната вест, че принцесата е отвлечена. Бандата на Наглите я била скрила зад девет планини в десета. Принцът бил беден, но храбър и решил, че вместо да плаща откуп за годеницата си, по-добре да я намери и освободи. Точно в това време авиодиспечерите обявили стачка и се наложило той да пътува по земя. За беда в нощта преди да потегли бандата на Факирите отмъкнала розовия му мерцедес (нали в приказките всичко е розово). Принцът обаче не се отчаял. ”Ако трябва, трактор ще подкарам, но ще си върна Евро Фонда”, отсякъл той. Чул го дядо му и веднага измъкнал от задния двор стария си трактор. Позабърсал го, закачил му едно ремарке, което напълнил с екологично чисти продукти от стопанството си, и го дал на внука си. „С този трактор нито ще усетиш дупките по пътя, нито ще останеш гладен”, казал старецът. Бавно, но сигурно принцът тръгнал. Пътувал дни и нощи, пътят ставал все по-тесен и кален, но тракторът смело газел напред. Веднъж принцът замръкнал в една гора. Тъкмо задрямал, когато го стреснал писък на сова. Отворил очи и що да види – глутница освирепели зверове и птици се готвели да го нападнат. Докато принцът се окопити, животните се вкопчили в тялото му. Хамстер се хвърлил да му гризе ушите, съсел почнал да го души, като наврял рунтавата си опашка в носа му, синигер се опитвал да изтръгне ноктите на краката му, сови се спуснали да му кълват очите, едната му ръка била захапана от мечка, а другата – олигавена от енот. Със сетни сили принцът успял да допълзи до ремаркето на трактора и започнал да хвърля на нападателите си домати, краставици, ябълки, замразени кокошки и свински крачета от екологично чистото стопанство на дядо си. И станало чудо! В мига, в който совите, хамстера, съсела, синигера, мечката и енота опитали биохраните, се преобразили в красиви момчета и девойки. Оказало се, че всички били омагьосани от злите факири. В знак на благодарност, че магията е развалена, те разкрили на принца къде е скрита принцеса Евро Фонда. За да стигне до нея, той трябвало да прекоси море, в което господар бил големият страшен октопод. Много юнаци пробвали да му отсекат пипалата. От раните му обаче порасвали нови, още по-силни пипала. Всъщност, навремето октоподът не бил октопод, а триглав змей. След като изял генномодифицираните ябълки на няколко приказки обаче се превърнал в мекотело и се скрил в морето. Принцът паркирал на брега и се надвесил над скалите да види вълните. Тогава бил изненадан в гръб. Факирите на октопода тайно повредили ръчната спирачка на трактора, машината тръгнала неуправляема и блъснала принца във водата, право в пипалата на чудовището. Нашият човек обаче успял да извади джобното си ножче и да го забие в едно от трите сърца на октопода. Докато морското страшилище се гърчело от болка, принцът го изтикал до брега и го заблъскал в скалите. След това го метнал да се пече на скара (по рецепта на Ути Бъчваров). Факирите и Наглите, като видели дима от октопода, сами се хвърлили в морето и повече не изплували. Принцът освободил своята принцеса Евро Фонда. Двамата вдигнали скромна сватба, за да не дразнят обикновените хора по време на криза. Три дни яли печен октопод. Накрая отишли на меден месец във къщата на Биг Брадър Фемили.

Така звучи моята приспивна приказка за Евро Фонда, Наглите, Трактора, Октопода, Хамстера, Съсела, Совите, Факирите, Синигера, Мечката, Енота…

Новините по телевизията също може да приспиват. Но не са приказки.

През първата си година съвсем естествено започнах да копирам мама и татко. Те мрънкат, защото трябва да плащат сметки, аз мрънкам, защото съм гладен. Научих се и да имитирам някои животни. Ритам като магаре, драскам като тигър, ям като мечо. Наскоро разбрах, че фауната е по-голяма. Сега разучавам какво правят съсела, хамстера и октопода. Батковците на 2-3 години си играят на по-висши същества – обличат костюми на Батман и Супермен. На четири умело копаят с багер и газят с трактор в градината. Какичките на пет пеят песните на Глория, на шест дефилират в пясъчника като спасителки на плажа. Малката Марийка иска да й казват Инджи или Анджелина, а Иванчо се прекръства на Мехмет или Брат Пит. Все пак децата у нас не са японски пенсионери, за да си избират български имена.

На седем всички тръгват на училище. И даскалите започват да надграждат с ченгелчета и чертички върху фауната, флората, строителната и селскостопанската техника, натрупани от родителите, приятелчетата и телевизията. Какво се получава? Нещо като панелка върху кирпичена къща. Тази странна сграда на модерното българско строителство, в която 7 години са съжителствали героите на деня – гризачи, мекотели и кукли, в един момент трябва да приюти и героите на историята.

Аз, бебе на годинка, не знам кой е Васил Левски. Баткото на седем също не го познава. Може би ще разберем за него в трети клас, ако внимаваме в час. Явно не е толкова важно Левски да присъства в първите 7 години от живота ни. Няма го в детските книжки, няма го във филмите по телевизията, няма го в компютърните игри. Всъщност, ако се появи там, със сигурност ще изскочи цяла глутница литературни, филмови и морални критици, които ще го разпънат на кръст и обесят едновременно.

Наричат го Апостола на свободата. Днес нея я има в изобилие. Свободата да ревеш на площада, свободата да пееш простотии по микрофона, свободата да се събличаш където ти падне, свободата да не даваш заплати на работниците, свободата да лъжеш, да грабиш… Днес свободата е с много лица и много апостоли. Всеки мафиот, поведен с белезници към ареста и съда, се пъчи, сякаш е Джингиби. Всеки истеричен националист размахва портрета на Левски. Когато през първите 7 години ти липсват чисти и святи образи, как след това да познаеш достойния човек ? И как самият да станеш достоен човек, а не поредната жертва на някой октопод ?

Героите на деня са по-силни от героите на историята. На Първи март мама ще ми закичи китайска мартеница с лика на Инджи и Мехмет – последният хит по сергиите. Какво да празнувам на Трети ?

Писна ми да достигам целите си с пълзене. И взех, че проходих. Все пак съм мъж на годинка. Време е да покажа, че не съм като кучетата в парка и дървоядите в парламента – мога да се движа, гордо изправен на два крака.
Едва проходил, бях подложен на първия си изпит в обществото. Така нареченият прощъпалник. При него малкото бебе избира какво ще работи, като порасне. Този стар ритуал се оказа изключително актуален с оглед на пръкналата се в Италия идея „големите бебета“, сиреч младежите над 18 г., да бъдат задължени да напуснат дома на родителите си. Не е лошо отрано да помисля как ще си вадя хляба, защото току-виж от Апенините законът да прескочи у нас.
Прощъпалникът ми беше тежък и стресиращ като изпит за еврокомисар. Опънаха пред мен бяла пътека, търкулнаха питка и зачакаха да тръгна след нея. Последвах я, защото бях гладен. Но изведнъж, както често се случва в света на големите, ми скриха питката и се оказах пред маса с куп предмети, които не стават за ядене. Мама грижливо ги беше подредила при очевиден конфликт на интереси.
Най-отпред се мъдреше голям портфейл – финансист да стана. Нали сега те са на мода. Това световни банки, това кризи и бедствия – всичко е в техните ръце. С такава професия гладен няма да остана. В краен случай ще лапам постни пици.
В най-далечния и недостижим край на масата срамежливо се подаваха книга и химикалка – учен да стана. Макар че след 18 години БАН може и да я няма. Доцентите сигурно няма да вземат рушвети, а учителите няма да печелят от частни уроци. Как ще оцеляват тогава, не е ясно.
Някъде по средата видях малко електронно пиано – голям музикант да стана. Ще покорявам световните сцени или родните кръчми. Ще пълня хазната с данъци като Азис или ще воювам с чалгата и бирниците като Васко Кеца.
До пианото имаше медицински слушалки – лекар да стана. Вярно, че докато порасна, здравната реформа може да ни е оставила без болници. Но пък зарази винаги ще има. Вирусите и здравеопазването са като бандитите и правосъдието – действат по правилото „ние ги хващаме, те ги пускат“. Ако сега има птичи и свински грип, след две десетилетия сигурно ще ни „пуснат“ кучешки, рибешки или слонски.
Вниманието ми привлякоха няколко шарени кубчета от конструктор, сглобени в неясна форма. Грабнах ги, без да се замислям какво ще излезе от мен.
„Браво! В строителния бизнес ще влезе. Я архитект, я инженер ще стане“, ахнаха гостите на прощъпалника. И подхванаха да коментират, че докато се изуча, кризата ще е свършила и строителството отново ще процъфтява. Е, магистралите ще са изградени, както обещава премиерът, но все ще се намери местенце за някой нов мол или хотел. Има още много хляб в тоя занаят.
В суматохата никой не обърна внимание колко чевръсто разглобих на парченца своя избор. Като погледна през прозореца и видя избуялата гора от блокове, ми се иска да стана разрушител, а не строител.

1. Радина (4 г.) от Пазарджик
2. Боян, който пише в рими
3. Соня Радева от Ямбол

Чакаме отличените автори или техните родители да се обадят на редакционните телефони 8182374 и 8182376 между 13 и 18 ч на 28 декември (понеделник), за да уточним как да си получат наградите.

Весела Коледа!

Вчера си говорихме с мама за теб. Аз я питах: „Ама честно, мамо, без да ме лъжеш – има ли Дядо Коледа или не? Вие с баба ли ми купувате подаръците, защото татко все казва, че Дядо Коледа са го измислили от Кока Кола.. .”
Мама малко помълча, после ме гушна и ми каза: „Дядо Коледа съществува за тези, които вярват в него, така както чудесата и вълшебствата се случват само на тези, които вярват в тях… Аз вярвам, че има Дядо Коледа и той ми носи и вяра, и обич, и надежда…”
Тези думи много ме успокоиха, защото хич не ми се искаше да повярвам в това, че теб те няма, дядо Коледа.
После мама продължи: „Да, има някои хора, например в магазините, които не са Дядо Коледа, но се преобличат като него, за да развеселяват децата, но аз вярвам, че има истински Дядо Коледа, когото не всеки може да види и точно той изпълнява нашите най-съкровени желания .”
Е, Дядо Коледа, това е засега от мен, не съм слушал много, но все пак се надявам и тази година да изпълниш моето желание и да ми донесеш писта Хот уилс три тракс.
Но дори и никакъв подарък да ми донесеш, аз пак много ще обичам Коледа, защото не само подаръците ме радват на празника, а и снега, и шейничките, и украсените елхички, и веселото настроение. Или както казва мама „Коледа е много хубава, защото всички усещат Коледния дух и празника в сърцата си!”
Кристиан, 6г.

Това е моята първа Коледа и сега за първи път разбирам за теб. Толкова е хубаво, когато мама украсява елхата и прави коледни сладки, ще чакам с нетърпение и следващата Коледа. Аз не искам подарък, искам Коледата никога да не умира и да живее в сърцата на хората. Защото по Коледа всички стават по-добри.
С обич малкия Гого на 6 месеца