Бебета блогери

Един прекрасен ден

Момчил Стоянов — Wed, 04 May 2011 19:57:47 +0000

Днес е един прекрасен ден! Слънцето грее. Птичките весело чуруликат. Листата на дърветата закачливо шумолят. Цветята ухаят…

Боже, какви глупави съчинения са писали едно време нашите родители в училище! Колко са били наивни! Толкова ли е нямало кой да ги светне на тема прекрасно?!

Не знам дали България е готова за Шенген. Но аз, макар че съм само на 2 години и 3 месеца, вече съм готов за първи, че даже и за втори клас. Ето какво бих написал, ако бях ученик:

Днес е един прекрасен ден! Америка огрява навсякъде. Хеликоптери бучат над Аботабад. В храстите шават тюлени. Свистят куршуми. Усама е мъртъв, лежи с продупчен череп. Жена му е просната до него. Мирише на кръв. Какъв прекрасен ден! Идеален за Холивуд.

Усама сигурно е казал същото за 11 септември 2001 г. Взривени самолети, сринати небостъргачи, хиляди трупове… Какъв прекрасен ден!

Разбира се, има и ужасни дни, когато живите хора са в повече. Като 30 април, например – тогава разбрах, че за пореден път не съм класиран за ясла. Децата били много. Родителите ми пък са двама, живи, и при това работят – не ми носят нито една допълнителна точка. Ужасен ден беше. Слънцето грееше. Птичките чуруликаха. Мишката на компютъра кликаше…

Какво друго му остава на човек, освен да стисне зъби и да чака някой прекрасен ден.

Мисия „Домат“

Момчил Стоянов — Mon, 21 Feb 2011 23:55:37 +0000

Още съм малък за „Евровизия”, а вече ме карат да пея глупости: „Зеленчуци който не яде, той голям не ще да порасте.“ Що за безумие?! Вече е пределно ясно, че тази песен бъка от пестициди. И бебетата у нас разбраха, че който яде чушки и домати, рискува въобще да не порасне.
Какво да кажем за един друг зеленчуково-плодов хит – скъп на бившата здравна министърка Анна-Мария Борисова. В него се зове децата да обядват и вечерят със 100 банана, 200 круши, 300 чушки и домати. Боже, опази! Та това си е опит за убийство! Все едно да пеем, че който пуши и пие, ще бъде силен и здрав.
Крайно време е някой да пренапише овехтелите зарзаватчийски шлагерчета. Или направо да ги забрани, защото подтикват децата към рисковани занимания като яденето на зеленчуци. На някои приказки също трябва да се обърне внимание. Представяте ли си колко химия има в „Приключенията на Лукчо“. Неслучайно Дон Домат е такъв злодей. Сигурно е внесен от Турция или Йордания и е натъпкан поне с девет вида пестициди. Кой знае, може при следващата лабораторна проверка да се окаже, че и на добрия Лукчо не му е чиста работата.
Така че, майки и бащи, баби и учителки, мислете какво пеете на децата. Докато в България се продават зеленчуци, напомпани с отрова, забравете приказките за здравословно хранене. Какво му е полезното на доматения коктейл от дитиокарбамат, хлорталонил, ципродинил, флудиоксонил, пираклостробин, пиридабен, боскалид, карбендазим и металаксил?
Шопската салата вече трябва да се сервира с предупредителен надпис „Яденето й убива“, подобно на пушенето. Всъщност кой знае дали не е по-малко вредно да си пием ракията с цигара вместо със салата?
Доматите – пластмасови, краставиците – гумени. За 2 години, откакто съм се родил, не съм чул една добра дума за тях (изключвам пропагандните песнички). Казват, че някога не е било така. Възрастните помнят стария, хубавия, българския вкус. Децата от града нямат тази привилегия. За нас доматът не е мил и роден, не е ценност дори в спомените ни. Той е просто една червена топка – става за ритане, но не и за ядене. Дали някога ще опитаме онзи, от приказките за едно време? Алек Попов разказва как точно такъв домат успял да накара една българка, живееща на Запад, да се върне в родината при корена си. Повечето деца от моето поколение обаче няма да са подвластни на тази магия.
Песента на българския зарзават е изпята. Освен ако не тръгнем на кръстоносен поход срещу отровните зеленчуци. Да бойкотираме не песните, а синтетиката, която ни пробутват по пазари и магазини. За начало всеки може да подари на майка си за 8-и март разсад вместо цвете. Все ще се намери място за някой друг корен на терасата. Звучи смешно, отчаяно и наивно. Но е дошло време да садим корени. Български корени. Време е за мисия „Домат“.

Торти за пушачите, гилотина за децата

Момчил Стоянов — Wed, 26 Jan 2011 22:32:37 +0000

„Като няма хляб, яжте пасти“, казала една лелка преди два века във Франция. После й отрязали главата на гилотината.
„Хлябът поскъпва, да се почерпим с торта“, казах аз на рождения си ден миналата седмица. Оказа се, че и на мен са ми отрязали нещо – правото да влизам в любимата сладкарница на пъпа на София. Там се пуши, следователно достъпът на лица под 18 г. е забранен. Това е положението – торти за пушачите, гилотина за децата. Осъдиха ни да подсмърчаме като гаврошовци пред витрините с лакомства, защото димящите клиенти са им скъпи. По-скъпи от нас.
Като няма пасти, ще ядем хляб. Така и ресторантьорите, и хлебарите, и държавата ще си спасят главите. Очевидно не живеем по времето на Мария-Антоанета. А коя година сме всъщност? Някъде през 40-те на миналия век? Когато дете види забрана да влезе в сладкарница посред бял ден, няма как да не подскочи като убодено от жълта звезда на яката.
Ето, това е дискриминация. Признателен съм на пушачите, депутатите и ресторантьорите – благодарение на тях разбрах смисъла на тази дълга дума още преди да мога да я произнасям. Трудно бих я научил, ако слушам хленченето на ромите, при положение че един куп европейски организации им бранят правата, а родните институции им опрощават задълженията и им дават помощи. Трудно бих разбрал що е то дискриминация и от хомосексуалистите, след като никой не им пречи да се обичат, да работят, да превземат сцената и ефира. Не разбирам тази дума и когато някой зает с народополезни дела общественик започне да се терзае за равнопоставеността на половете у нас, сякаш българките са последна дупка на кавала.
Но когато ми забраняват да ям торта, защото на чичкото в сладкарницата му се пуши, тогава няма как да не разбера какво е дискриминация. У нас тя се предава от заведение на заведение. Развихрила се е като епидемия от хепатит или свински грип. Дали има шанс скоро да разбера с какво точно се занимава Комисията за защита от дискриминация?
Добре дошли на всички европейски пушачи, за които България ще бъде цигарен рай поне още 3 години! Благодарение на тях туризмът ни ще цъфне. Може ли през това време мен да ме пратят на почивка в Гърция или Испания?

Игра на вот

Момчил Стоянов — Sat, 22 Jan 2011 07:34:02 +0000

Не пий от бирата на баща си! Защо човъркаш GSM-а на майка си?! Не пипай с мръсни ръце! Престани да ревеш! Изцапан си с кал до ушите! Пак си се наакал!…
Писна ми по цял ден да ме хокат. Да дебнат всяка моя крачка и да ме обвиняват за щяло и нещяло. Баста! Искам вот на доверие. Или получавам безусловна подкрепа за 18-годишен мандат на управление в това семейство, или още сега си грабвам шапката и си тръгвам. Да видим тогава кой ще се нагърби да е детето вкъщи, при положение, че майка и татко не са готови да правят второ. На всички трябва да е ясно, че аз съм настоящето и бъдещето в този дом.
Речено-сторено. В деня на вота строих всички (интер)активни играчки, които съм събрал през първите две години от мандата си. „Не забравяйте, че вие сте тук благодарение на мен. Ако не се бях родил, сигурно още щяхте да събирате прах в някой магазин. Махна ли се – всички отивате в мазето“, размахах им пръст. После ги натиснах по копчетата – нека говорят.
„Па-па-па“, започна одобрително жълтото пате. Плюшеният котарак измърка и ми подаде лапа. „Хи-хи“, закикоти се маймунката. „Джаф-джаф“, заподскача кучето и ритна чаша с вода в муцуната на хъркащия мечок. Докато малкият хамстер цирикаше заядливо и се въртеше в кръг, образователният ми телефон звънна и важно каза: „Здравей! Време е за азбуката – а, б, в…“.
„U – umbrella“, прекъсна го английскоговорещият ми лаптоп. „Дрън-дрън“, удари весело с чинели палячото.
Дебатът сигурно щеше да продължи до пълно изтощение на батериите, но телевизорът заглуши плюшено-пластмасовата врява: „Вотът на доверие се приема“. Играчките си отдъхнаха като „Оркестър без име“: „Оставаме, оставаме“.
Докато заспивах доволен и умиротворен, електронното ми пиано тържествено свиреше: „Тръгнал кос/ с дълъг нос/… Ходил, ходил, па се спрял,/ три коли мухи изял,/ тупнал с крак,/ тръгнал пак-/ бре-бре, че юнак!“

Търси се снежен човек

Момчил Стоянов — Mon, 17 Jan 2011 22:04:03 +0000

Днес празнуват Атанасовците и… снежните човеци. Да, има и такъв празник. 18 януари е Световен ден на снежния човек, който се счита за покровител на творческата дейност, социалните контакти и приятелството.
За да го почета подобаващо, реших да струпам пред блока три снежни топки и да забия един морков. Излязох, а наоколо – само кал. Оказа се, че и последната бяла снежинка се е стопила. В тая страна няма материал дори за малко снежно джудже. Как да творя? Аз все пак не съм Господ, за да създавам същества от кал.
Не е честно, в Световния ден на снежния човек у нас няма нищо бяло и чисто. Сигурно причината е в глобалното затопляне. Може би трябва да честваме Ден на калния човек. Материал за него има в излишък, и то не само пред блока, където живея. Като се огледам, няма неокалян българин. С кал са оплескани белите престилки на лекарите, униформите на митничарите и катаджиите, костюмите на депутатите и министрите. Кал извира от телефоните, флашките, телевизията, радиото, вестниците… И социалните контакти, и приятелите – всичко е наклепано.
Снежните човеци са се стопили. Сега разбирам защо днешният им празник не е популярен у нас. Честват го там, където все още ги има. Например в американския щат Илинойс, където преди месец уволниха шофьор на автобус, защото прегазил снежен човек. У нас лекарят, затрил малката Гери, бе наказан да не работи 1 година. Излиза, че три топки сняг струват повече от един детски живот. Но това е друга тема.
Тъжно е да растеш в страна без снежни човеци. Без чисти и неопетнени образи. Така неусетно се превръщаш в малко врещящо врабче. Като Радичковото Джифф, което се разхожда по покрива и чака на хоризонта да се появи снежен човек. А щом се появи, запретва юнашки ръкавите си, опъва мускули и с боен вик се втурва стремглаво към него, за да му отсече носа. Все едно се сражава с въоръжен до зъби войн. Останалите врабчета, които до този момент са се криели по дупките, веднага дотичват да изкълват падналия в снега морков. А Джифф бащински им казва: „Яжте, момчета! Докато сте с мене, гладни няма да ходите!“. Докато не пристигне котаракът. „Винаги, когато човек застане пред публика да разкаже за бойните си подвизи, все ще се появи и някой котарак, та да отмести подвизите ви. Аз обаче сам ще прибера подвизите и без това не сме чак толкова богати на подвизи, та да седнем да ги раздаваме на котараците!“, признава Джифф в „Страшилище за снежните човеци“.
Ех, защо няма Ден на врабчетата! Тогава всички щяхме да празнуваме и да се хвалим с подвизите си.
А снежните човеци се топят и какво оставят след себе си? Шепа въглени и един накълван морков. Ако са ги правили българи, може да лъсне и някой „бръмбар“.
Добре все пак, че днес е Атанасовден и има кой да почерпи.

Защо са ни толкова големи ушите?

Момчил Стоянов — Sun, 09 Jan 2011 22:22:49 +0000

Бабо, защо са ти толкова големи ушите?
а) За да слушам по-добре;
б) Защото не слушам и ми ги дърпат за наказание;
в) Не съм баба, а Кумчо Вълчо.
С този въпрос трябва да се пресяват кандидатите за детски градини. Така от най-ранна възраст ще бъдем подготвени за слушането, слухтенето, подслушването и всякакви други ушни заболявания, които напоследък са плъзнали като епидемия.
Не казвайте, че тази тема не е детска работа. Човек започва да подслушва, още докато е в корема на майка си. Това е признак, че се развива нормално. Бях ембрион на 15-16 седмици , когато за първи път чух гласа на мама. Оттогава слушам внимателно какво се говори и трупам информация. Като „бръмбар“ в министерски телефон. Казват, че един ден, като проговоря, ще стане страшно. Ако междувременно някой лекар като д-р Маджунов не ми спука тъпанчетата и не ми изтръгне сливиците.
В приказките, с които ме приспиват, също много се подслушва. Малечко Палечко подслушва родителите си, които по време на криза кроят планове как да изоставят него и братята му в гората. Същото правят Хензел и Гретел. Благодарение на подслушването децата намират верния път, но еднократно. Родителите все пак успяват да се отърват от тях. Добре че става въпрос за приказки и краят е щастлив. Особено поучителна е историята за Али Баба. Той подслушва разбойниците и така научава тайната реплика „Сезам, отвори се!“, която го прави богат. Печели, защото ползва секретната информация с мярка. За разлика от брат си, който злоупотребява с нея и заплаща с живота си.
Колкото повече расте човек, толкова историите за подслушване стават по-страшни. След време ще тръгна на училище и през някоя ваканция може би ще прочета „Хамлет“. А там нещата май са много гнили. Неслучайно легендата разказва, че бащата на датския принц е убит от брат си, който му излива отрова в ухото. Дочух от един отличник, че в пиесата на Шекспир Клавдий решава да отстрани Хамлет, след като подслушва разговора му с Офелия. По-късно Хамлет убива подслушващия го Полоний, мислейки го за Клавдий. В резултат Офелия полудява и се самоубива, брат й и принцът взаимно се избиват, кралят и кралицата също умират. Истинска морга! Излиза, че подслушването е като изливане на отрова в ухото, резултатът е един и същ.
Сега на мода са турските сериали, а в тях също пада голямо слухтене. Лейля подслушва Шевкет, който говори тайно с Ферхонде, която пък е подслушвана от Оуз… Драмата, която уж е замряла, отново се заплита. Следват още 150 серии, подгизнали от сълзи и сополи – зрелище за народа и хляб за продуцентите. Въпросът не е кога всичко ще свърши. Въпросът е: Къде живеем?
а) В приказка;
б) В Шекспирова трагедия;
в) В турска сапунка.

Пиянството на едни деца

Момчил Стоянов — Tue, 04 Jan 2011 10:26:59 +0000

Аз съм будно дете и искам гласът ми да се чува. Още не съм навършил две години, но вече стачкувам. Вчера, например, реших, че съм прекалено уморен, за да ходя пеша до детската кухня. Рев до дупка – и си извоювах возене с автобус. Мама, която не умее да преговаря с терористи, веднага ме метна на рейс 280, макар и само за две спирки. А вътре беше пълно с други будни деца. И понеже съм в попивателна възраст, запаметих всичко, което чух, подобно на малко, завряно зад седалката СРС.
- Тая година още не съм изтрезнявал – изломоти един батко. – Довечера пак съм на купон. Добре, че даскалото почва, да си дремна малко.
- Оф, и аз се изкъртих от купони! Но довечера ще чета „Под игото“ – проплака какичката, седнала до баткото.
- Ъ, ти луда ли си, или си пияна ?!
- Абе, майка ми разреши да не ходя на училище днес (б.р. – 3 януари), ако прочета цялата книга.
- Прецакала си се. Това нещо не се чете. Осем пъти съм го почвал и не съм стигал по-далеч от първата страница.
- И на мен не ми върви. Особено началото е много досадно – оня, как се казваше… Марко, вечеря с децата си. Пълно е с описания. Нема ник’ъв екшън
- Аз, като не успях да прочета книгата, изгледах филма.
- Той поне става ли?
- Ъ, и той е тъп, но отнема по-малко време.
- Викам на баща ми: „Я ми разкажи „Под игото“. А той: „Как да ти го разкажа, като и аз не съм го чел“. Тая книга и на него му е била тъпа навремето, и на мен ми е тъпа сега. Защо въобще се изучава?! Уж правят някакви реформи в образованието.
- Ъ, реформи! Всичко е мухлясало.
- Занимават ни с глупости, а аз още не съм си избрала рокля за бала. Искам да е червена и да отива на маратонки.
- Рокля с маратонки – яко! А майка ти що те гърчи да четеш, все едно не е била ученичка?
- Хвана я шубето, че ще ме скъсат на матурите.
- Споко, бе! Брат ми е много по-тъп от теб, а миналата година избута всички матури. Сега е студент.
На връщане от детската кухня пак въстанах срещу ходенето пеша и пак се повозих на автобус. Този път се оказах до двойка студенти:
- В Монтана ли изкара празниците?
- Ква Монтана, бе, човек?
- Ти не беше ли от там?
- От Хасково съм.
- Е, то Хасково не е ли до Монтана?
- Глупости! Ти май си скаран с географията. Хасково е на юг, а Монтана е на североиз…, североза…, абе, на север. Много са далеч един от друг.
- Е, зависи от гледната точка. Представи си, че живееш в Лондон. Тогава и Хасково, и Монтана ще ти се падат на изток. А разстоянието между тях ще е една плюнка.
Добре, че в автобусите не се качват депутати, кой знае какво още щях да чуя.
Скоро ще навърша две. Не съм чел „Под игото“, но съм бунтар. Не знам къде се намират Хасково и Монтана, но искам да превзема света. Като някои абитуриенти и студенти, които ходят на училище, за да си почиват от ваканциите.
В автобус 280 със сигурност се качват и други деца. Те може би са чели Вазов и знаят, че за да правиш революция, трябва да имаш достойна кауза. Всичко останало е като плач на двегодишно хлапе.

P.S.: Репликите са подслушани незаконно и са извадени от контекста между няколко автобусни спирки. Но за съжаление са истински.

На задръстен тротоар майките му пречат

Момчил Стоянов — Tue, 01 Jun 2010 21:17:14 +0000

Е, най-после се убедих, че сме по-напред от Албания, Киргизстан и Танзания. Вчера там честваха само Деня на детето. А у нас 1 юни вече не е някакъв лапешки празник. Тази дата спокойно може да се закръгли с червено в календара и да се обяви за Ден на КАТ.
На 1 юни пътните ни полицаи удариха джакпота, като погнаха майките с детски колички, които пресичат неправилно. В кърпа са им вързани най-малко 1 600 000 лева от глоби. Толкова излиза печалбата, ако се взимат по 10 лева от нарушител. Всяка година у нас се раждат над 80 000 бебета. Те се возят в колички, поне докато станат на 2 годинки. Т.е. в момента 160 000 деца са тикани от майките си в родната автомобилна джунгла. Коя от тях може да се похвали, че спазва правилника за движение по пътищата?
Майките на малки деца у нас са особен вид търсачи на силни усещания. Отегчени от сивото ежедневие, в което вечерната порция „Листопад“ е като препълнен танкер за сомалийски пират, те жадуват за някой пътен екшън. Затова си устройват гонки с детски колички по улиците и руски рулетки по светофарите. Ако видите жена с бебе на пътното платно, да не си помислите, че близкият тротоар е задръстен от паркирани коли. Или че релсите по стълбите в подлеза са прекалено тесни и стръмни, за да мине по тях бебешка количка. Нищо подобно. Тази безразсъдна майка явно е член на родителската група във Фейсбук „Да превърнем живота на децата си в „Сървайвър“, която от вчера се подвизава и с името „Да дадем детските си надбавки на КАТ“.
Излиза, че майките са по-платежоспособни от шофьорите, които профучават през пешеходните пътеки или пък паркират върху тях. От строителите, които изяждат тротоарите за пешеходци. От общинските чиновници, които си затварят очите и допускат рампите за колички в подлезите да са по-стръмни от шанци за ски скокове.
И понеже мама от малък ме учи да бъда съвестен гражданин, веднага мога да кажа на чичковците от КАТ къде да застанат, за да ни глобят с 10 лева – на „Симеоновско шосе“ до разклона за зоологическата градина, където тротоарът изведнъж изчезва. Там, сред ръмжащи строителни багери и летящи коли, няма майка, която безопасно да бута детска количка. Истинска златна мина е това място. Стотици родители от Студентски град и „Дианабад“, решили антикризисно и екологично да зарежат автомобилите си, застрашават живота на своите деца, водейки ги пеша при животните. Каква престъпна безотговорност! Готов съм да дам още 10 лева от моите спестявания, ако някой катаджия се навие да ме повози безопасно из София с бебешката ми количка.
Нали сме по-напред от Албания, Киргизстан и Танзания, вярвам, че джакпотът от поредните глоби ще бъде похарчен за нови пешеходни алеи, работещи светофари, проходими тротоари и подлези.
Но, както се казва, блажени са вярващите, а на печелившите – честито!

Едно кило букви, моля!

Момчил Стоянов — Sun, 23 May 2010 21:30:35 +0000

24 май – поредният дъждовен ден, в който трябва да си играя вкъщи, вместо да тичам в парка. По телевизията говорят за буквите:
- Открийте пропуснатата буква и ще спечелите 300 лева – щедро обещава руса какичка от екрана – Толкова е просто – виждате дума, която започва с „п“ и завършва на „тка“. Липсва само втората буква, която може да ви донесе 300… Какво говоря?! Не, не 300, а 500 лева вече могат да бъдат ваши. Само открийте липсващата буква и ми кажете коя е думата.
- Патка – обажда се зрител.
- Ама, моля ви се, да не се обиждаме точно днес, на този светъл празник! Вие май искате да ме вкарате в „Господари на ефира“ – свива сърдито силиконовите си устни какичката. После пак става добра. – Ще ви дам жокер. Мека е, топла е и Кумчо Вълчо иска да я изпапка…
Ех, ако можех да говоря… Щях да се обадя и да кажа верния отговор. Мама всеки ден ми чете приказката за житената питка. Сега разбирам ползата от азбуката и четенето на книжки – научаваш правилните отговори и печелиш. Едно кило букви, моля!
Само не разбирам, защо тия от БАН и университета реват, че нямат пари. Нали са чели много. Би трябвало непрекъснато да чуват „Вашият отговор е… истина“. А, това май беше от друга игра, в която също се печелят пари. Май по-важно от това да четеш е да можеш да играеш. С буквите, с думите, с истината.
На рафта до „Житената питка“ има и друга книжка. В нея пише: „Едно време, като слушах как старите хора в моя край разговарят помежду си, имах чувството, че си разменят златни монети… Сега, като слушам как всички ние разговаряме помежду си, имам чувството, че си разменяме книжни левчета, с които нищо не можеш да купиш! И може би тъкмо заради това, че нищо не може да се купи с тях, си ги разменяме така щедро помежду си!“
Едно време? Да, бе, да! На Радичков ли да вярвам или на силиконовата кака?

Учителите влизат в час

Момчил Стоянов — Mon, 19 Apr 2010 08:41:28 +0000

Баба не е от славната фамилия Даскалови, но е учителка. И тайничко прошепна „Браво!“, когато чу, че литераторката Даскалова от Славяново е обрала банка с пластмасов пистолет. Най-после някой да вкара в час смачканото даскалско съсловие. На фона на далаверите в енергетиката, на подкупните съдии, на недосегаемите бизнесмени и политици, завлекли милиони от държавата, една учителка успява да открадне 20 бончета-бонбончета като в детска игра. При това остава неразкрита цял месец. Сякаш, за да докаже, макар и плахо, че даскалите също могат. Могат да вземат нещата в свои ръце и за броени минути да си осигурят парите, за които иначе биха работили поне 2 години. Колко му трябва на един учител, за да се почувства човек?!
Сега, когато Иванчо изреве в училище „‘Бах ги смотаните даскали!“, си представям как учителите му заговорнически си смигат: „Смотани – друг път, вече обираме банки!“. Като не могат да се гордеят с дипломите, специализациите и опита си, остава им да се утешават с подвига на Даскалова, макар и с намигване.
Не на шега обаче урокът й по оцеляване в безмилостно жестоката борба с бирниците се разпространява като вулканичен облак и сред други смачкани съсловия. Вчера късмета си по даскаловски изпробва шивачка, утре ще е медсестра или лекарка, инженер или учен от БАН. „Аз паднах. Друг ще ме смени – и толкоз. Какво тук значи някаква си личност!“ – литераторката Даскалова със сигурност знае тези стихове. Със сигурност десетки пъти е анализирала пред учениците си и образа на Андрешко, без да подозира, че един ден сама ще се сдобие с неговия ореол на симпатичен бандит.
Нещата може би нямаше да изглеждат толкова отчайващи, ако в същото време един друг преподавател, носещ гръмкото войводско име Чавдар Каменаров, не се опитваше да оцелее в „Биг Брадър Фемили“. Докато ври във вулкана от простащина, залял Къщата, той също изглежда симпатичен. Но изобщо не е героичен. Въпреки че от време на време цитира „Андрешко“. Той е поразен, унизен, сготвен. Той, за разлика от колежката си Даскалова, играе по правилата. Той е алтернативата.
Е, как да не услужа на баба с детското си пистолетче?!