Момчил Стоянов
Днес празнуват Атанасовците и… снежните човеци. Да, има и такъв празник. 18 януари е Световен ден на снежния човек, който се счита за покровител на творческата дейност, социалните контакти и приятелството.
За да го почета подобаващо, реших да струпам пред блока три снежни топки и да забия един морков. Излязох, а наоколо – само кал. Оказа се, че и последната бяла снежинка се е стопила. В тая страна няма материал дори за малко снежно джудже. Как да творя? Аз все пак не съм Господ, за да създавам същества от кал.
Не е честно, в Световния ден на снежния човек у нас няма нищо бяло и чисто. Сигурно причината е в глобалното затопляне. Може би трябва да честваме Ден на калния човек. Материал за него има в излишък, и то не само пред блока, където живея. Като се огледам, няма неокалян българин. С кал са оплескани белите престилки на лекарите, униформите на митничарите и катаджиите, костюмите на депутатите и министрите. Кал извира от телефоните, флашките, телевизията, радиото, вестниците… И социалните контакти, и приятелите – всичко е наклепано.
Снежните човеци са се стопили. Сега разбирам защо днешният им празник не е популярен у нас. Честват го там, където все още ги има. Например в американския щат Илинойс, където преди месец уволниха шофьор на автобус, защото прегазил снежен човек. У нас лекарят, затрил малката Гери, бе наказан да не работи 1 година. Излиза, че три топки сняг струват повече от един детски живот. Но това е друга тема.
Тъжно е да растеш в страна без снежни човеци. Без чисти и неопетнени образи. Така неусетно се превръщаш в малко врещящо врабче. Като Радичковото Джифф, което се разхожда по покрива и чака на хоризонта да се появи снежен човек. А щом се появи, запретва юнашки ръкавите си, опъва мускули и с боен вик се втурва стремглаво към него, за да му отсече носа. Все едно се сражава с въоръжен до зъби войн. Останалите врабчета, които до този момент са се криели по дупките, веднага дотичват да изкълват падналия в снега морков. А Джифф бащински им казва: „Яжте, момчета! Докато сте с мене, гладни няма да ходите!“. Докато не пристигне котаракът. „Винаги, когато човек застане пред публика да разкаже за бойните си подвизи, все ще се появи и някой котарак, та да отмести подвизите ви. Аз обаче сам ще прибера подвизите и без това не сме чак толкова богати на подвизи, та да седнем да ги раздаваме на котараците!“, признава Джифф в „Страшилище за снежните човеци“.
Ех, защо няма Ден на врабчетата! Тогава всички щяхме да празнуваме и да се хвалим с подвизите си.
А снежните човеци се топят и какво оставят след себе си? Шепа въглени и един накълван морков. Ако са ги правили българи, може да лъсне и някой „бръмбар“.
Добре все пак, че днес е Атанасовден и има кой да почерпи.
Етикети: врабче, кал, снежен човек